Warning: sprintf(): Too few arguments in /wwwprefix/wphosts/wp-content/themes/magazine-7/lib/breadcrumb-trail/inc/breadcrumbs.php on line 254

„Белене“ и трагедията на държавните фирми

Георги Ангелов

През 2008 г. двама ръководители на държавната компания НЕК поръчват оборудване за 1.3 млрд. лв. за АЕЦ „Белене“. Осем години по-късно парламентът гласува държавен заем за НЕК, с който компанията да заплати поръчаното оборудване. Основанието за бюджетното плащане е, в общи линии, „нямаме друг избор“. Двама шефове в държавна компания стоят по-високо от парламента и техният подпис се оказва по-важен от волята на суверена.

Ситуацията е още по-абсурдна, защото оборудването е поръчано по доста нелеп и необоснован начин. Двамата директори не са имали разрешение да поръчват такова оборудване, не е било осигурено финансиране за проекта и дори не е подписан договор, който да определи крайната цена за проекта (отделно са нарушенията по Закона за обществените поръчки). С други думи, оказва се, че не просто държавата плаща за „грешка“ на НЕК – държавата плаща за нещо, което въобще не би трябвало да се случи, ако се следват законите и правилата.

Това не е единствен случай. Подобно е положението с държавната железопътна компания БДЖ, която преди десетилетие сключва договори за доставка на нови мотриси, които заплаща чрез поемане на значителни дългове. БДЖ обаче постоянно губи пазарен дял и няма достатъчно приходи – съответно не е в състояние да погасява дълговете си, а държавата отново планира да се намеси. Очакваните около 600 млн. лв. приходи от концесията на Летище София ще бъдат дадени на железницата, за да си плати дълговете. Тази сума е в допълнение на стотиците милиони, които БДЖ получава ежегодно от държавата като субсидии.

Друг пример са дългосрочните договори за изкупуване на електрическа енергия на високи и непазарни цени. Заради тези договори държавата въведе такса „задължения към обществото“ и специални вноски – което представлява вид данъчно облагане върху потребителите на енергия. В допълнение всички приходи от продажбата на емисии се пренасочват от бюджета към НЕК като вид държавна субсидия, т.е. отново държавата плаща и за тези задължения по уж „търговски“ договори. Не на последно място, тези дългосрочни договори пречат на либерализацията на пазара на енергия.

Има още много примери – като държавната пощенска компания, където липсата на реформи се компенсира със субсидии, общинската (а преди това държавна) Топлофикация в София, която не плаща дълговете си за доставка на газ, ВМЗ и други военни заводи, които разчитат на държавни средства в лоши години, градският транспорт и т.н.

Въобще проблемът с държавните предприятия и техните дългове е хроничен. Решение обаче не е измислено. Когато се натрупа достатъчно голям дълг, той просто по един или друг начин се прехвърля на държавата. „Белене“ с нейните 1.3 млрд. лв. обаче ще постави скандален рекорд. Това налага най-после да се вземат мерки, така че веднъж завинаги да се пресече порочният начин за натрупване на квазидържавни дългове.

Едната посока на действие е засилване на съдебната отговорност, включително чрез криминално преследване на съответните лица. За момента обаче този механизъм не работи особено ефективно – при толкова много скандали, източвания и откровено незаконни сделки и договори практически няма осъден нито за „Белене“ и енергетиката, нито за други подобни случаи, нито дори за КТБ.

Друга посока на действие е приватизация на държавни компании – чрез привличане на стратегически инвеститор, който може да осигури инвестиции и добро управление. При топлофикациите например се вижда много ясно как привличането на голям световен инвеститор води до добри резултати – инвестиции, повишена ефективност, по-добро качество и цена на услугата (без нужда от субсидии). Междинен вариант е листване на държавни компании на фондовата борса, което, от една страна, ще привлече финансиране, а от друга страна, ще създаде външен контрол върху дейността.

Един по-радикален вариант е фалитът на проблемни компании. Вместо държавата да налива милиарди за спасяване на неспасяемото, защо да не затвори машината за загуби и проблеми и да си спести разходите? Това ще подейства оздравително на държавния сектор – ако мениджърите на държавни фирми видят, че една голяма държавна компания фалира, те ще се уплашат за собственото си бъдеще и ще избягват създаването на прекалено големи проблеми.

Не на последно място, трябва да се предвиди законов механизъм, по който да се забрани на държавните компании да сключват необезпечени договори и да се изисква предварително разрешение от финансовия министър.

Ако все пак такъв договор се сключи, законът трябва да го приема за невалиден – а не да се плащат милиарди.