Как финансовите директори да забележат природата?

Боян Рашев

Всяка човешка дейност има някакво въздействие върху околната среда. Бизнесът, създавайки практически всичко, съответно има и най-значим екологичен отпечатък, а и в най-голяма степен е зависим от продуктите и услугите, които получава от природата. Само че финансовите директори на компаниите няма как да осъзнаят това, докато не го видят ясно изписано в счетоводните отчети – при това по начин, сравним с всичко останало.

Годишният отчет за приходите и разходите например е стандартен документ за финансовия резултат на една компания. Изменението на природния капитал обаче е практически невидимо в него – открояват се единствено преките разходи за ресурси, емисии и екологични глоби, но те съвсем не включват всичко. Последното се вижда в доклади по околна среда или устойчиво развитие, но те не са сравними помежду си, камо ли с финансовите, защото оперират с куп различни мерни единици като тонове емисии на различни вещества, кубически метри вода, хектари нарушени терени. Освен това природният капитал рядко е собственост на компанията, така че въздействието върху него често се явява външно за нея и тя невинаги плаща пряко. Обществото обаче все повече притиска бизнеса да управлява и минимизира външното си въздействие и не се интересува, че той няма пълен контрол върху него. Как обаче да го сметнем и покажем?

Компаниите вече разполагат с подходящ инструмент – Протоколът за природния капитал (Natural Capital Protocol). Той очертава стандартизирана рамка как бизнесът да измерва и оценява въздействията и зависимостта си от природния капитал, включващ екосистемите и минералното богатство, както и да ги интегрира в процеса на взимане на решения. Възможните му приложения са в няколко конкретни насоки. Годишният отчет за приходите и разходите може да интегрира външните въздействия върху природния капитал, след като те се приведат към общ знаменател, тоест биват оценени и остойностени. Това дава възможности на мениджърите по околна среда в две посоки – първо, да измерват напредъка си в единна мерна единица, и второ, да говорят на един език с финансистите, висшето ръководство и инвеститорите, което е еволюционен скок в корпоративното управление.

Компаниите получават възможност и по-добре да управляват някои значими рискове, като монетаризират зависимостта си от конкретни екосистемни продукти и услуги. Така те получават по-ясен сигнал за нейната значимост. Всеки производител на напитки например е силно зависим от непрекъснат достъп до големи количества чиста вода. От друга страна, всички бизнеси по течението на една река зависят от нейната способност да се самопречиства. Ако тази способност е компрометирана, всеки един бизнес ще трябва да инвестира много повече в пречиствателни съоръжения.

Оценката на възвръщаемостта на инвестицията е стандартен подход в проектното планиране. От другата страна най-често стои т.нар. доклад за оценка на въздействието върху околната среда, който мери в множество различни натурални единици. Използването на Протокола дава възможност за остойностяване на очакваните екологични въздействия, които може да бъдат не само отрицателни, но и положителни, и интегрирането им в уравнението за възвръщаемостта на инвестицията.

Подобен казус съществува и с въздействието на бизнеса върху социалния капитал в една общност, което съвсем не се измерва само чрез броя преки работни места и заплатите. От непреките и предизвикани работни места, приноса към местни и национални бюджети, през дарения и умения, до абстрактни понятия като трансфер на ноу-хау и спестено време – често ползите за обществото остават скрити. Решението, т.нар. Протокол за социалния капитал (Social Capital Protocol), е в процес на разработка, но вече се прилага в различни варианти.

Така днес вече можем да измерим и комуникираме нетното въздействие на една компания или проект върху устойчивото развитие, като интегрираме изменението на природния и социалния капитал в икономическите резултати. Остава само да видим тази практика и в България.